Венециански гондоли

В наши дни гондолата се появява в работилницата за гондоли „Скуеро ди Сан Тровазо”, като всяка е правена по мярката, зададена от бъдещия й притежател. Плоскодънната гондола е асиметрична и се използва само за превоз на хора. Има следните размери: дължина 10.84 – 11.10 метра заедно с металния нос, широчина 1.38 – 1.42 метра, лявата й част е по-широка от дясната, за да може да балансира гондолиерът, височина – 50-55 сантиметра, теглото й е около 350 килограма. Венецианската гондола се изработва за около 500 часа изцяло ръчен труд, има 280 части, съдържа 8 вида дърво. Единствените й украшения са на кърмата, т.нар. „рисо” и носът й, наречен „долфин”. Металният нос е олицетворение на самата Венеция. Той е с 6 зъбци и този брой не е случаен – символизира шестте квартала (сестриери) на Венеция. Обърнатият назад зъбец пък е символ на oстров Джудека, а най-горната дъговидна част на гребена символизира вдигащия се мост Понте ди Риалто. Освен това е изписана и буква S, която символизира Канал Гранде. В някои от по-новите гондоли може да се забележат и изобразени три листа, които символизират трите най-големи острови на Венеция – Мурано, Бурано и Торчело. Греблото е дълго 4.20 метра.

На пръв поглед изглежда така, сякаш гондолата е направена от едно тяло. В действителност тя е съединена от 280 части, за чиято направа се използват 8 вида дървесина. За направата на една гондола отива понякога и над 1 година, или повече от времето за производство и на най-скъпата кола в света. Минималната цена е 30 000 евро, но може да стигне и 80 000, а понякога и повече – зависи от ръчния труд, вложен в нея, който е изключително ценен.

Като „клаксон“ се използва подвикването. Типични за тесните канали на Венеция са виковете „Ое“ на гондолиерите – те са се превърнали и в нещо като характерен вик за града.
Въпреки сегашната си издължена форма, гондолите през вековете не са били точно такива.

През XV в.например са били доста по-къси и широки, а също и симетрични. Едва през XVI – XVII в., гондолата придобива настоящия си вид. Тогава тя става и нещо като частна „кола“ за собственика си.

До началото на XX в. много от гондолите разполагат и с кабинки. Те позволяват на возещите се в нея както да се стоплят, така и да се скрият от околните. Има няколко версии защо гондолите са черни. Най-популярната е, че това се налага с указ на венецианския Сенат през 1609 г., който иска да сложи край на фарса с фрапантните декорации по гондолите.

Много венецианци в усилията си да демонстрират лукс и благополучие, превръщат гондолите в кичозни транспортни средства. Сенатът решава да унифицира цвета, избирайки черното като най-елегантно. Освен това черен бил и катранът, използван като хидроизолация.

Първата гондолиерка жена е Джорджа Босколо. В момента във Венеция са 433 гондолиери и това е лимитът, който не трябва да се надвишава.